|
8. Съвет
на бунището
- Ела, искам да ти покажа
голямото!
- Ама не е ли онова, което
видяхме?
- Не, онова е малко, а това
е и заровено под камъните.
Вървим и аз се чудя точно
в кои скали беше. Ето май при онзи лопен. Отдалеч не се вижда нищо, само
камъните на това място са червени. Отблизо се виждат консерви и бутилки.
Стигаме. Вдигам два камъка и почвам да ровя боклука под тях, вдигам още
два.
- Виж! Ето така е и тук,
и тук… чак до където почва склона.
|
Джу се чуди:
- Та тук има сигурно няколко
тона лайна.
- Така беше и преди 4 години.
Тогава решихме да не го пипаме и събирахме около езерото.
- Това не можем да го изчистим.
Дори чувалите няма да стигнат!
- Кажи го на Филка.
- Най-добре ще е да се съберем
тук и всеки да каже какво мисли, макар че то за мислене много няма…
- Роза, Роза, ела да ти покажем
нещо!
- Ама да си оставя раницата.
- Не бе, ти ела да видиш!
Роза прави физиономия и тръгва
към нас. Отначало гледа в нас, после погледа й плъзва по земята.
- Шибани туристи!
Отнякъде изниква Филка и
още някой. От това настроението ни не се оправя. Зарежда се с напрежение
при думите й, че лайната са си лайна, независимо дали са в бунище или пръснати
в планината. Разбира се, тя е права и все пак не е. Не ни мързи да носим,
но да свалим тонове боклук на гръб до Демяница е невъзможно. Няма време,
няма чували, няма нищо! Филка си е Филка, удивлявам се на непреклонността
й, уважавам я заради това, но бунището не го е еня. Плътно мълчание среща
думите й. Тя не е доволна, ала също млъква, никой не е тук на сила, заедно
се врем под камъни и клекове, заедно мъкнем, заедно ядем, заедно спим.
Затова всеки има право на мнение и свободата да прави, което иска. И тя
го съзнава прекрасно. Тръгваме към палатките. Като че всеки от нас обръгва.
Да, мръсно е, не можем да го изчистим, но да оставим работата така – няма
да стане!
Взимам раницата на Роза.
Тя се усмихва.
|
