Изчистихме Пирин, кучета!

СЪДЪРЖАНИЕ

1.Запознаване
2.Какво ловите?
3.В началото бе хаосът
4.Фалшиви фактури
5.Тасетката
6.Безплатно кафе
7.Объркан следобед, Дани
8.Съвет на бунището
9.Еретични мисли, Ваня по ръбчето
10. Хеликоптер или магарета?
11.Роза
12.Напред назад по Мозговишка порта
13.Куче!!!
14.Седем техники за носене на чувал
15.Майк
16.Филип
17.Като
18.Краси, Мечков, Джу
19.Алекс, Катя, Тони
20. Маргита шета в кухнята
21.Деси
22.Полянката със звездите, Ети
23.Тодорини очи, стъпки в тинята
24.Самара ти тръгна към хижата
25.На Валявишките езера – лайна!
26.Хайде да качим Дженгала!
27.Осмата техника
28.Тайната пътека
29.Ръждяско
30.Кога друг път ще кача Вихрен?
31.Подай ми степчето!
32.Тия събирали и фасове!
33.Тая работа не е за всеки
34.Поне да имахме оръжие
35.Къде ходи тоя козар?
36.Вземете си вашите боклуци!
37.Уморени
38.АБВ на планинското чистене
 

7. Объркан следобед, Дани на портата

Като гледаш отгоре, пътеката се налучква по-лесно. Слизам по сипея. Вятърът лекичко развява потната ми тениска. Разхлажда раменете ми, освободени от почти двадесет килограмовия товар на раницата. Боже какъв кеф! Докъдето поглед стига, пръснати по двама-трима, поотделно, натоварени като за световно, бригадирите пълзят по склона. Слизам да взема нечия раница. Когато сме много хора, все някой има нужда. Без багаж ходенето е блаженство. Не бързам, колкото по-бавно слизам, толкова по-малко ще мъкна нагоре. Не съм длъжен, в планината всеки си носи раницата, но вместо да скучая на портата – някой ще ми се зарадва! Първи идат Ваня, Марги и още някой. Далече е и трябва да си викаме.

- Пътеката е дето съм.

- Добре, ние искаме е там. – Сочи ми една скаличка в дясно от най-ниската точка на превала.

Мисля си, че те пак могат да идат там и по-лесно по пътеката, но щом искат да се чанчат по ситните камъчета дето ми разгониха фамилията на качване, то си е тяхно право.

- Давайте тогава.

- Даваме.

Слизам още. Филка, Джу и Краси.

- При тебе има ли пътека?

- Тук точно е сипей, но ей там горе при ония треви вече има. Ами другите идват ли?

- Идват, някои.

- Някои?!

- Катерят отсрещния баир. Там имало група, дето също отивала на Тевното и те тръгнали подир тях. Така да нямат доверие. Та нали знаят, че преди две седмици специално съм го ходила!

Филка много я е яд. Водач им е. И мен ме е яд. Съвсем ясно ми е къде е Тевното и въобще в Пирин съм си у дома. Но все още не се познаваме. Обаче Филка? Какво ли пък съм се замислил – та причина винаги се намира!

- Ами да тдат, като им е толкоз акълът. Дано само не се наложи да ги прибираме.

Филка кима с глава, мълчим малко, после пак питам:

- Кой е последен от нашите?

- Дани. Ти защо слизаш?

- Да взема някоя раница.

- Айде бе, куче, не се излагай. Всеки си носи раницата!

Смея се.

- Да, но е стръмно, сигурно някой се е оплезил.

Тръгваме пак един към друг. Джу ме пита за сипея, Филка дали може да мине точно под скалите. Отговарям колкото мога. Пак друго си е да знаеш, че някой е стигнал и се връща да види какво става с теб.

Надвесвам се над скалния праг, дето скрива по-голяма част от циркуса. Сто-двеста метра по-надолу още няколко човека избират уморено пътя си сред морените. Действително, последна е Дани.

Отсреща по чепатото безименно връхче между Кралев двор и Демиркапия пълзи останалата част от групата. Пълзи за никъде тъй като гребена между него и Кралев двор е един от най-шибаните в Пирин. Двайсет-трийсетметрови отвеси нарязват на няколко места черния гранитен ръб и правят минаването му почти невъзможно. Знам го от собствен опит и не им завиждам. Разбира се, може да се подсече, или дори да се излезе на пътеката от хижа Пирин. Вместо на лявата Кралевдворска порта, ще излязат на дясната. Не е болка за умирачка, само да имат акъл в главата, поне малко да са наясно с местността. Ама дали… току виж им щукнало, че Тевното е на изток към Джано… или на юг към Яловарника и иди ги търси. Лека мъглица скрива за миг черния Кралевдворски ръб и се пръсва в Самодивския циркус. Поглеждам пак надолу.

Дани се е придвижила малко напред. Продължавам да слизам. Тъй приятно е да не бързаш, а когато двама се движат един към друг, те би трябвало се срещнат.

Изведнъж виждам, че Дани губи равновесие, залита назад и повлечена от тежестта на раницата се стоварва между две морени. Чува се стон. Хуквам. Да бягаш по морени е особено преживяване – трябва пълна концентрация и да не се страхуваш. Но сега няма време нито за едното, нито за другото! Дани е между камъните! Може би се е ударила, може би под нея зее дупка, не може да се измъкне самичка? Между двама ни има някой, но той е с раница, върви нагоре, едва сега се обръща. Времето едвам пълзи. Приклякам, опирам се на една ръка, отласквам се, скачам. Бягайки така, няма време да мислиш, точно на коя морена ще стъпиш, това става като че автоматично. Толкоз по-зле ако сбъркам, но не му е сега времето за грешки! Стигам при нея, а тя е преодоляла шока от падането, освободила се е от раницата и полека се изправя. Времето потича нормално.

- Как си?

- Добре.

- Удари ли се?

- Май не.

Това значи, че не се е усакатила, една седмица по-късно на крака и се мъдреше огромна жълто-морава синина. Усмихвам се.

- Случва се

- Да

Изтеглям й раницата измежду морените и я засамарявам.

- Да вървим ли?

- Давай. Благодаря.

Що ли не слизах малко по-бързо, сигурно нямаше да се пребие… Но пък откъде да знам. То не може всичко! Тя прекъсва мислите ми.

- Ти стигна ли до горе?

- Да, вече е близо, а от там се вижда Тевното – двайсет минути не повече.

- Значи вижда се, а другите къде забиха!

- Ти с тях ли беше?

- Аха. Само аз реших да ви последвам. Бързах много да ви настигна, скапах се. Помислих си, че ти и Филка знаете най-добре пътя.

Гледам я съчувствено, похвалата ме топли. Хубаво ми е, водя я плътно покрай скалите.

- А другите защо тръгнаха натам?

- Ами… някаква група туристи отиваше на Тевното и беше на отсрещния склон. Решиха, че те знаят пътя и тръгнаха след тях…

Няколко часа по-късно на дясната порта се появяват двама души: единия син, другия с червени гащи. Ние вече сме стигнали, седим пред входа на заслона и си подаваме бинокъла. Не можем да ги познаем, далече са и другата половина от групата остава в неизвестност. Предлагам на Катя да идем да ги потърсим. Тя е съгласна. Казва на другите. Въоще има желаещи! Нека обаче първо пием по чай.

Водата, сложена върху примуса е забравила, че трябва да заври. Не ми се пие чай. Повече ме тегли към купчината канари, очертаващи Малка Каменица – единствения връх от наниза чукари, заграждащи Тевното, на който не съм бил. Ясно ми е – първо трябва да потърсим нашите, тогава да мислим за връхчета, но пътя до портата е един. Не ми се тръгва сам, а другите чакат чая. Мъча се да не бъда нетърпелив. Взимам бинокъла. Ония двамата не се виждат никакви. Сигурно пресичат някоя падинка. Времето се влачи, някой е извадил бисквити и сега те обикалят кръга. Тони раздава чашки и значи "чайната церемонията" наближава. Някой възкликва:

- Та това са Лили и Малкият!

В това време на портата се появяват още хора. Разпознаваме някои от тях и става безмислено да ходим.

Лили идва първа и след като си е поела дъх я питам – защо са минали оттам? Тя казва, че имало пирамидки, а нали и другата група била тръгнала за Тевното. Просто друг път. А някой не могат да ходят и затова се били забавили!

Не очаквах, че тя е инициатора, бях изненадан.

Замълчах си, ако й бях казал какво мисля, щях да я обидя. Но понеже и аз се бях вживял в ролята на водач, горчивото ми влезе навътре.

Другите разправяха, че Лили била тръгнала нагоре, поговорила с туристите, а после ги извикала по "пътя". Естествено вместо път, намерили пропасти и Лили им казала: "Че кой ви е карал да тръгвате с мен?"

А и това бе така! Филка се скъса да вика откъде да минат, ама нямаше кой да я чуе. Освен Дани, която тръгна след нас, настигна ни и едва не се преби. И въобще всеки бе прав. Но за сметка на това на всички ни бе криво!

Home