Изчистихме Пирин, кучета!

СЪДЪРЖАНИЕ

1.Запознаване
2.Какво ловите?
3.В началото бе хаосът
4.Фалшиви фактури
5.Тасетката
6.Безплатно кафе
7.Объркан следобед, Дани
8.Съвет на бунището
9.Еретични мисли, Ваня по ръбчето
10. Хеликоптер или магарета?
11.Роза
12.Напред назад по Мозговишка порта
13.Куче!!!
14.Седем техники за носене на чувал
15.Майк
16.Филип
17.Като
18.Краси, Мечков, Джу
19.Алекс, Катя, Тони
20. Маргита шета в кухнята
21.Деси
22.Полянката със звездите, Ети
23.Тодорини очи, стъпки в тинята
24.Самара ти тръгна към хижата
25.На Валявишките езера – лайна!
26.Хайде да качим Дженгала!
27.Осмата техника
28.Тайната пътека
29.Ръждяско
30.Кога друг път ще кача Вихрен?
31.Подай ми степчето!
32.Тия събирали и фасове!
33.Тая работа не е за всеки
34.Поне да имахме оръжие
35.Къде ходи тоя козар?
36.Вземете си вашите боклуци!
37.Уморени
38.АБВ на планинското чистене
 

26. Хайде да качим Дженгала!

Залепил съм се за топлия напечен от слънцето камък и зънзикам от студ. Характерна ситуация след къпане в езеро. Въпреки това съм страшно доволен – обиколих целия двоен остров с плуване! Като някой индианец, излязъл от книжките на Карл Май. Затворил съм си очите, представям си отново скалистия бряг на острова – от водата двуметровите му крайбрежни скали изглеждат непристъпни и величествени. Клекът, пораснал върху тях, пуска стебла към повърхността на езерото. Тъй диво, чисто и недокоснато от човека. И такъв покой!

Тогава чувам Катя да казва: "Така ми се качва тоя Дженгал". Отварям очи и ги впервам в 300-400 метровите черни канари препречващи на изток циркуса. Колко ли е часа? Питам. Пет без десет следобед. Времето е екстра, но до мръкване остават само три, три и половина часа в най-добрия случай. Както винаги нямаме фенерчета, а луната е първа четвърт. Час натам, час обратно и час до хижата с чували на гръб! Почти е невъзможно, мъкнат ли се чували няма как да се бърза. А и ще натоварим останалите от групата повече отколкото е редно. Те сами ще вземат колкото могат да носят, толкова, че едвам да го носят, за да ни бъде по леко на нас, когато, дай боже, след два, два и половина часа бъдем отново тук и пестим всяка минутка, за да не замръкнем. А са само момичета. Както да го гледам, пълна щуротия е в пет часа да се тръгва от горното Валявишко към Дженгала. Сигурен съм, че тези които останат, ще се напънат заради нас и няма да ни упрекнат даже мислено, че ще носят повече. Защото… защото сме си ние! Всеки от нас го е правил за някого другиго от нас и това не може да се обясни с думи. Поглеждам Катя – мокра като мен от езерната вода, легнала на друга скаличка, тя също е излязла от приказка за Дивия Запад. Черната гарванова коса, очите с цвят на кюмюр и загорялото й леко скулесто лице й придават съвсем достоверен вид. От няколко дена вече чувствам, че ако трябва да си избирам другарка от момичетата в бригадата, то това без никакво съмнение е тя.


snimka Filka i Katja
Филка и Катя

Чувствам също, че това я притеснява, макар да би се радвала да сме приятели. И аз не ща да я притеснявам, но пък страшно искам да я водя на Дженгала. Бил съм там само два пъти, но този връх, като че е част от мен. Нали и в поемата ми става дума точно за него. Бих могъл да я кажа на Катя, когато се качим горе. Невъзможно изглежда, но ще го направим! А другите ще ни разберат.

- Айде да ходим на Дженгала!

- Ясене, ще дойдеш ли с нас? - пита Катя.

- Да! – отвръща той.

След пет минути тръгваме. – казвам и ставам да се обличам.

Разбираме се с другата Катя, Тони, Дани и Ети за чувалите. Те споделят, че биха могли да търчат с нас нагоре.

- Вървете и да не замръкнете!

Няма да съм само с Катя и не познавам Ясен, той дойде едва вчера, но пък ще бъдем трима! Всичките ми притеснения как той ходи се изпаряват, виждайки го да дръпва по моренките над езерото. Почти не мога да го стигна и все пак избора на пътя си остава моя привилегия и отговорност. Трудно е да се обясни. Вярно, бил съм там, а те не, имам повече опит, предлагайки им да ходим съм поел отговорност, че ще се върнем. Ала от друга страна мога да ги водя само ако те искат. Не съм бил под Дженгала поне четири години, но пък всичко се вижда като на длан. Сигурно всеки от нас си представя откъде ще минем, ала всички мълчим. Знам, че не бива дори мъничко да обърквам пътя, искаме лида не замръкнем, а освен това трябва да бързаме, бързаме, бързаме нагоре. То си е цяло изкуство да летиш по такъв див и шеметен връх като Дженгала, надпреварвайки се с времето. Избягвам особено стръмните сипеи, по които се буксува, скалните еднометрови прагчета винаги имат ключово място за минаване: там усилието и задъхването са най-малки и значи времето за минаване най-кратко. Другаде е пък необходимо да се изюркаш повече, за да стигнеш до по-лесен и дълъг участък. Стремя се да хвана ръба, който идва от Момин двор, там помня, че има нещо като пътечка. Катя и Ясен ме следват. Вече съм на ръба, догоре остават едни глупави морени. Последно усилие и съм там. Часа е шест без петнайсе, вижда ми се невероятно, че сме изкачили върха за по-малко от час. Приятелите ми идват задъхани при мен. Три-четири метра на запад започват дълги скални отвеси, бележещи зловещия северен ръб, водещ към Дженгалска порта. На североизток и изток, стотина метра под връхната канара, е обширната, слабо наклонена Дженгалска тераса, придаваща на върха неговия специфичен шеметен вид, свършваща неочаквано в отвесните скали на Самодивския циркус и Поповото езеро. Само южния склон, този, по който дойдохме, ако и стръмен поне не е отвесен. Намираме се на 2730 м.н. височина. Целият Пирин с всичката му хубост е пред нас. Мълчим. Може би сега е моментът да им кажа поемата, тя сама напира навън и вече е на устата ми. Обаче е дълга, незная ще им е приятно ли да слушат, вместо да реят погледа си от връх на връх. Ако бях само с Катя, щеше да е различно. Свеня се. Но и знам, че Ясен е доволен от върха, покорен от гледката и щастлив, че сме горе. А Катя – по-спокойна като сме трима. Не бих искал друго за нищо на света. Тя ме пита за връхчетата наоколо. Чудна работа, това е неизменна тема между всички планинари – кой връх кой е. Обяснявам подробно, с желание. Винаги съм готов да го правя, когато ме попитат. Назовавйки всеки връх, сякаш още венъж си спомням откъде, кога и с кой съм го качвал. Още по-приятно ми е пък да обяснявам точно на Катя. Вече е 6 и 10 и е време да слизаме. Тръгваме отначало по пътечката към Момин двор, почти веднага обаче Ясен забива към циркуса, по по-стръмното. Но сега е без значение, надолу всичко е по-лесно, стига да не трябва да слизаш с катерене. Да избираш пътя в планината е тъй приятно – защо да си отварям устатата, отнемайки му това удоволствие. Лично мен малко ме наболяват колената от онуй бясно препускане към Демяница по Газейската пътека и се забавлявам така да избирам пътя, че да ги товаря възможно най-малко. Правя причудливи зигзази по морените, опитвайки се да ги щадя. Не че е възможно, ама така съм си наумил. Разменяме по някоя приказка с Катя. Става дума за народни песни и й предлагам да попеем. Тя казва, че не знае много песни. Също като мен е софиянче и сигурно баба й не й е пяла за вехти войводи и гиздави моми. Песните, колкото знам, съм ги научил в планината, както сигурно ще стане и с нея. Една причина повече да я обичаме. Запявам: "Тевна йе мъгла паднала". Пея на Катя и заради нея. Когато свършвам, тя ми ръкопляска. Благодарен съм й. Отнякъде изниква Ясен и също се усмихва. Ходим по равна зелена поляна и ми е тъй леко на душата.

Home