Изчистихме Пирин, кучета!

СЪДЪРЖАНИЕ

1.Запознаване
2.Какво ловите?
3.В началото бе хаосът
4.Фалшиви фактури
5.Тасетката
6.Безплатно кафе
7.Объркан следобед, Дани
8.Съвет на бунището
9.Еретични мисли, Ваня по ръбчето
10. Хеликоптер или магарета?
11.Роза
12.Напред назад по Мозговишка порта
13.Куче!!!
14.Седем техники за носене на чувал
15.Майк
16.Филип
17.Като
18.Краси, Мечков, Джу
19.Алекс, Катя, Тони
20. Маргита шета в кухнята
21.Деси
22.Полянката със звездите, Ети
23.Тодорини очи, стъпки в тинята
24.Самара ти тръгна към хижата
25.На Валявишките езера – лайна!
26.Хайде да качим Дженгала!
27.Осмата техника
28.Тайната пътека
29.Ръждяско
30.Кога друг път ще кача Вихрен?
31.Подай ми степчето!
32.Тия събирали и фасове!
33.Тая работа не е за всеки
34.Поне да имахме оръжие
35.Къде ходи тоя козар?
36.Вземете си вашите боклуци!
37.Уморени
38.АБВ на планинското чистене
 

28. Тайната пътека.

В пътеката нямаше нищо тайно. Мъгливо беше само в моя кучешки мозък. Става дума за една съвсем нестандартна пътечка, свързваща хижите Бъндерица и Демяница. Но тъй като беше дванайсет часа, а качването на Тодорина порта означава почти 1000м деневилация първо нагоре, а после надолу, предложих на кучетата да ги водя по нея.Ако ме питате откъде се минава, мога да ви дам два ориентира – Демянишка поляна и края на пистата Шилигарника. За съжаление обаче първата е на 10 мин. от хижа Демяница, а втората на около 30 от Бъндерица. За останалата 3-4 часова част от маршута могат да се дадат някои пояснения от вида: полянката дето има гъбки; улея, който свършва при боровинките; пътечката през борчетата; оная работа на магарето. Аз бях ходил веднъж от там, дори да кажа иначе, бях водил други кучета по тази пътечка. Само че имаше едно обстоятелства, дето не бях отчел – като вървиш по обратния път почти няма как да не слезеш на Демянишка поляна, просто не ти остава друг избор! Това обаче съвсем не бе същото, като де се качиш до някакво точно определено, но съвсем неизвестно място в гората, нарязана от сипейчета, трънаци и скалички. Единствената ми представа за това място бе, че там се излиза на един от склоновете на Тодорка. Ама кой склон? – Е как кой, не го ли виждаш, тоя дет се щураме по него! И ние губихме пътеката, после я намирахме, после пак я губихме и пак я намирахме, кофтито само беше, че по едно време, взех да я намирам все на едно и също място. Докато чакаха другите кучета търеливо пасяха боровинки, което като се замисли човек, макар и да се среща при кучетата, все пак е доста странно. Въпреки това те ме уверяваха, че се чувстват великолепно, а провесените им сини езици бяха една незабравима гледка.

Home