Изчистихме Пирин, кучета!

СЪДЪРЖАНИЕ

1.Запознаване
2.Какво ловите?
3.В началото бе хаосът
4.Фалшиви фактури
5.Тасетката
6.Безплатно кафе
7.Объркан следобед, Дани
8.Съвет на бунището
9.Еретични мисли, Ваня по ръбчето
10. Хеликоптер или магарета?
11.Роза
12.Напред назад по Мозговишка порта
13.Куче!!!
14.Седем техники за носене на чувал
15.Майк
16.Филип
17.Като
18.Краси, Мечков, Джу
19.Алекс, Катя, Тони
20. Маргита шета в кухнята
21.Деси
22.Полянката със звездите, Ети
23.Тодорини очи, стъпки в тинята
24.Самара ти тръгна към хижата
25.На Валявишките езера – лайна!
26.Хайде да качим Дженгала!
27.Осмата техника
28.Тайната пътека
29.Ръждяско
30.Кога друг път ще кача Вихрен?
31.Подай ми степчето!
32.Тия събирали и фасове!
33.Тая работа не е за всеки
34.Поне да имахме оръжие
35.Къде ходи тоя козар?
36.Вземете си вашите боклуци!
37.Уморени
38.АБВ на планинското чистене
 

11. Роза

Бяхме се сгушили между палатките един до, над, под, и през друг, въобще както дойде, топлейки се посред звездната нощ, загърнала Тевното езеро. Беше все още началото на бригадата и аз, макар вече да познавах повечето кучета, все още от време на време се чувствах чужд. Не и тогава! Щастливо облегнат на нечие рамо, крак или друга част от тялото на някое куче и позатиснат по същия начин от друг член на глутницата, ми идеше да завия от кеф срещу звездите. Повече не ми бе нужно. Мечков лаеше щуротии и се наместваше в центъра, Джу лежеше примрял по същия начин до мен. Отдясно, по към студа беше Мишел. Разбира се, имаше още много кучета, които мърдаха, нагласяха се и мъркаха от удоволствие, когато ги почесваха, но то човек да си не можеш запомни всичко, та камо ли едно редово, леко оглупяло от проявената към него обич псе…

Помня обаче, че в един момент се пообърнах, мързеливо както всяко куче, да видя, кой все пак е предоставил тъй удобната си част от тялото за лежанка. Бе Роза. Аз се понаместих и продължих в блаженство да дремя на нея. Знаех, че едва ли й е много удобно, не съм все пак от най-малките джобен формат кучета, но продължавах да си лежа, мислейки си, че ще дойде деня, когато ще стане обратното. Не зная какво си мислеше тя, все се каня да я попитам, но може би няма и нужда, тъй като тази вечер се е запечатала в паметта ми и винаги, когато видя Роза, ще си спомням този момент с радост!

Роза не бе типът човек, който настървено рови боклуци под морени и клекове и мята по два чувала на гръб, тя работеше по-скоро тихо, без да се забелязва, рядко участваше в нашите кучешки лудории по езера и връхчета, но за сметка на това, връщайки се в хижата уморен и скапан, винаги знаех, че има кой да ми каже добра дума. И това бе награда, от която не само аз, но и всяко куче имаше голяма нужда!

Home