Изчистихме Пирин, кучета!

СЪДЪРЖАНИЕ

1.Запознаване
2.Какво ловите?
3.В началото бе хаосът
4.Фалшиви фактури
5.Тасетката
6.Безплатно кафе
7.Объркан следобед, Дани
8.Съвет на бунището
9.Еретични мисли, Ваня по ръбчето
10. Хеликоптер или магарета?
11.Роза
12.Напред назад по Мозговишка порта
13.Куче!!!
14.Седем техники за носене на чувал
15.Майк
16.Филип
17.Като
18.Краси, Мечков, Джу
19.Алекс, Катя, Тони
20. Маргита шета в кухнята
21.Деси
22.Полянката със звездите, Ети
23.Тодорини очи, стъпки в тинята
24.Самара ти тръгна към хижата
25.На Валявишките езера – лайна!
26.Хайде да качим Дженгала!
27.Осмата техника
28.Тайната пътека
29.Ръждяско
30.Кога друг път ще кача Вихрен?
31.Подай ми степчето!
32.Тия събирали и фасове!
33.Тая работа не е за всеки
34.Поне да имахме оръжие
35.Къде ходи тоя козар?
36.Вземете си вашите боклуци!
37.Уморени
38.АБВ на планинското чистене
 

27. Осмата техника!

Вече сме на горното Валявишко. Там, дето основния поток се влива в езерото, е сметището. Още оттук се носи неприятната миризма, всъщност единственото място в целия Пирин, което миришеше. Кой ли знае колко боклук трябва да е нахвърлен под камъните, за да се размирише така. Петдесетина метра наляво в езерото се влива друга вадичка, идваща от към склона на Полежан. Тя е така ледена, ясно е, че е от изворче. Опирам се на ръце и пия направо от вадата. Прозрачната й повърхност на това място отразява някакъв страхотен връх. Мисля си, че сигурно ще е Дженгала, той се пада зад гърба ми. Въпреки това в играещата вода на миниатюрното вирче може и да бъркам. Когато се изправям си давам сметка, че това е бил само камъкът който се издига покрай вира. Напушва ме смях – Дженагала, а? Но пък навеждайки се отново над вирчето съзирам пак същото величествено отражение във водите му. Очевидно че е камъка, но пък е тъй красив.

Стотина метра по-надолу ни чакат два чувала. И двата не са тежки. Избирам по-тежкия, мислейки си, че Ясен ще носи по-малко, а пък Катя без да се мъчи, ще си направи чудесната вечерна разходка до хижата, за която тайничко си мечтая. Не би! Още малко надолу е оставен един съвсем голям чувал. Дигам го с усилие и слагам моя на земята, знам, че когато двамата стигнат до това място Ясен ще смени чувалите на свой ред, за да бъде по-леко на Катя, а някъде по надолу ще ме попита дали да не се разменим. И тримата предварително сме изключили възможността да оставим боклука в планината. Сега, когато сме натоварени, отново ускоряваме крачка. До хижата има точно толкова път, колкото и време до мръкване. Отминаваме разклона за към Тевното и продължаваме надолу. Прехвърлям чувала от едното рамо на другото. Тежи. Двамата ме настигат и Ясен пита дали да не се сменим. Намислил съм да го нося до рекичката дето идва от Типиците, но се сещам, че после мога да го взема пак. Давам му го, взимам неговия и ми олеква. Сега е негов ред да се мъчи. Той го върти насам-натам, накрая изважда един къс прусек* и почва да го гласи. Виждам, че веднъж използва рамото си, за да намали тежеста на чувала наполовина (както е нормално) и втори път е прокарал прусека под чувала и държи въжето изпънато на горе, т.е. намалил е усилието върху ръката си още почти толкова. Гений! Осмата техника за носене на чувал. Радвам му се и си мисля, че и аз бих искал да опитам така. Но има време, нека го поноси.

Преметнал през рамото лекия чувал, се наслаждавам на падащата вечер. Тъй кротка и спокойна е тя. Залязващото слънцето е порозовило извисяващия се почти километър над нас Газей. Чува се шепота на Демянишката река. Обръщам се към Катя щастлив от настъпилия покой. Тя ме пита какво има. Нищо няма – хубаво ми е. Как да й го обясня? Но тя също се усмихва, и на нея й е хубаво, и няма нужда от съвсем никакво обяснение.

Стигаме Типишкия поток. Малко след него искам от Ясен чувала, той отначало неще да ми го даде, но после кандисва. Сигурно се сеща, че и аз искам като него да мъкна. Питам го как точно да използвам прусека. Той хваща чувала слага ми го отпред на дясното рамо и прекарва прусека както вече е установил, че е най-добре. На рамото ми подлага шапката си, да не ме убива. Не че аз си нямам шапка, но не ми дава сърце да му го кажа, гледайки го как се старае да ме нагласи, за да ми е удобно. Осмата техника за носене на чувал е удачна, макар и китката ми да изтръпва. Нека си изтръпва, на мен ми е добре. Стигаме хижата, когато почти престава да се вижда. Не можело да се тръгне да се качва Дженгала в 5 следобед – айде бе!

Оказва се, че и днес, както и вчера газейската групичка не се е върнала навреме. Сега Газейци са Краси, Джу, Филип и Филка. Мечков седи в кухнята, няма настроение и за разлика от вчера не му се правят спасителни акции. Цонко не знае пътя, за Като е ясно. Оставам аз, а Ясен е готов да тръгне и без да знае пътя. Взимам нечий фенер, челника ми отдавна е с изхабени батерии. По пътя се оказва, че съм взел фенера на Ясен и той сега няма. Пуста наша оправия. Предлагам му да се върне, ние можем да си светим най-много на нас и онези горе няма да имат голяма полза. Него това му е ясно, но не иска и да чуе да се връща. Предлага ми да му покажа началото на пътеката и да се върна аз. За щастие няма и нужда да се връща никой, тъй като чуваме гласовете на нашите оттатък реката и разбираме, че всичко е наред. Денят както обикновенно завършва с МАКАРОНИ!

Home