Изчистихме Пирин, кучета!

СЪДЪРЖАНИЕ

1.Запознаване
2.Какво ловите?
3.В началото бе хаосът
4.Фалшиви фактури
5.Тасетката
6.Безплатно кафе
7.Объркан следобед, Дани
8.Съвет на бунището
9.Еретични мисли, Ваня по ръбчето
10. Хеликоптер или магарета?
11.Роза
12.Напред назад по Мозговишка порта
13.Куче!!!
14.Седем техники за носене на чувал
15.Майк
16.Филип
17.Като
18.Краси, Мечков, Джу
19.Алекс, Катя, Тони
20. Маргита шета в кухнята
21.Деси
22.Полянката със звездите, Ети
23.Тодорини очи, стъпки в тинята
24.Самара ти тръгна към хижата
25.На Валявишките езера – лайна!
26.Хайде да качим Дженгала!
27.Осмата техника
28.Тайната пътека
29.Ръждяско
30.Кога друг път ще кача Вихрен?
31.Подай ми степчето!
32.Тия събирали и фасове!
33.Тая работа не е за всеки
34.Поне да имахме оръжие
35.Къде ходи тоя козар?
36.Вземете си вашите боклуци!
37.Уморени
38.АБВ на планинското чистене
 

23. Тодорини очи, стъпки в тинята

Днес следобед едва мърдам, коремчето ми се влачи и въобще ми е само до ръждясали консерви. Ваня, Деси и Катя опъват заради мен "пощейки" езерните брегове от боклуци. И аз се напънах преди малко и сигурно съм събрал половин чувал, обаче ми дойде... нанагорно. Имам голямо желание да се натопя във водата и съм почти на мястото, дето влезе Катя. Струва ми се, че студа ще изгони цялата обхванала ме апатия и мечтая за студената прегръдка на езерото. Чакам обаче девойките да се изнесат нагоре, към горното око, че да се къпя насаме. Те полека се качват натам, а слънцето също полека клони към Тодорка. Сигурно е към пет и половина и ако ще влизам – по-добре да е веднага, че не ми се съхне без слънце на 2500 метра. Ставам, събличам се и пристъпям бос по свежата зелена морава. Кеф! Стъпвам в прозрачната вода, дъното е тинесто и аз, за да не го мътя се мъча да вървя по камъните. Те обаче свършват още преди да съм влезъл до колене. Продължавам бавно в тинята. Сигурно водата е около 10 градуса… Постепенно свиквам и влизам все по-навътре. Вече ми е до кръста. Изведнъж по дъното виждам оставени човешки стъпки! Те са на Катя! Тя единствена се къпа от нас, а в планинско езеро не се къпе всеки. Стъпките отиват още 2-3 метра навътре и свършват. И тя като мен е влизала съвсем полека. Сигурно и се е върнала по тях защото са единични. Макар да е тъй студено ме залива топла вълна. Не съм сам, нищо, че наоколо няма никой. Тъй приятно е да вървиш по стъпките на момичето, в което …, в ледено езеро, носещо твоето име, при залез слънце на 2500! Ето я последната стъпка. Пред мен е само дълбоката синева на водата. Вече ми е до гърдите, поемам дъх и се устремявам към другия бряг. Тодорините очи са малки, но са сини, дълбоки и ледени. Да преплуваш езеро е като да изкачиш връх. Нащрек си във всеки един момент, а водата пари ли, пари. Особено когато плуваш бруст и главата ти се потапя под повърхността. Сменям отново на кроул. По-бързо е, но по-уморително. Спирам – в средата на езерото съм и отсрещния бряг е вече по-близо. Обръщам на гръб, неудобно ми е, така лесно се схващат прасците. Плувам, плувам, плувам. Стигам, изправям се на един камък, само глезените ми остават във водата. Щастлив съм и треперя, види ли ме някой сега, може би не би разбрал... Не ми се обикаля бос по морените насипали брега. Поглеждам другия край на езерото. Та това са Тодорините езера – а аз съм Тодор, нищо не може да ми се случи! Навръщане съм напълно спокоен. Стигам брега, намирам стъпките на Катя, всъщност вече и мои, излизам задъхан по тях при дрехите си. За съжаление съм закъснял. Тодориния масив е оставил моя бряг в сянка, а отсрещния не е! Жалко. Обличам тениската и късите панталонки– друго нямам и хуквам към наште, които са на горното езеро. Движението затопля, но в момента, в който спра, отново ме побиват тръпки. Водата е тъй плътна, поела е от мен много повече топлина, отколкото съм забелязал преди. Стигайки горе, виждам момичетата да се греят на последните слънчеви лъчи и да чакат групичката от върха да се върне. Сядам при Катя и я прегръщам през рамото. И на нея й е студено, точно както на мен, но след около минута, толкова колкото да не обиди приятелството между нас, тя скача, разперва ръце като птичка и хуква по нанадолнището. Всички я гледаме възхитени как накланя бавно ръце наляво и надясно все едно, че се рее и лети във въздуха. Малко ми е тъжно, но пък тя е тъй красива!

Home